ШАРЛИ ЕБДО КАТО СИМПТОМ

ПРОФ. Д. Н. ЛАЗАР КОПРИНАРОВ
PROF. LAZAR KOPRINAROV, DSc.

На 23 октомври 2015 г. от 13.30 ч в зала 412, се проведе заседание на постоянния академичен семинар на катедрата по "Философски и политически науки" - Философски факултет - Югозападен университет "Неофит Рилски".

Бе обсъден доклада на 

ПРОФ. Д. Н. ЛАЗАР КОПРИНАРОВ,

който бе на тема:

"ШАРЛИ ЕБДО КАТО СИМПТОМ".

Тезисите на доклада му бяха:

След атентата срещу „Шарли Ебдо” и хладнокръвното убийство на журналистите в това сатирично френско издание не може да не се зададе въпросът „Разминава ли се Европа с исляма?”. „Луксът на мълчанието свърши”, каза неотдавна В. Градев. Той имаше предвид, че вече не можем да забулваме обясненията на ислямския тероризъм с тезата, че бил породен от мизерия, маргинализация и социално отчаяние. Атентаторите срещу свободата на словото не бяха пришълци. Те са европейци, които са готови на саможертва в борбата си срещу фундаментални ценности на европейската цивилизация, готови със собствения си живот да подклаждат толкова силен страх у европейците, че да парализира практикуването на тези ценности. Атентаторите не са имигранти, те са наследници на имигранти. Т.е. оформили са в самата Европа агресивността си срещу свободите и стила на живот в Европа.

В този контекст възникват няколко въпроса:

1.Кои са особеностите на новите имиграционни вълни, които силно затрудняват или правят реално невъзможна интеграцията на имиграционните общности в Западна Европа?

2.Как става възможен радикалният ислям в Европа?

3.Кои са ценностните дилеми, с които се сблъсква секуларното европейско общество при присъствието на големи ислямски общности в Европа?

Западна Европа не за пръв път е реципиент на вълни от имигранти. Но процесът на интериоризирането им, на тяхното приобщаване в западното общество никога не е бил толкова драматичен. Причината не е само в количествените измерения на новата имиграция. Проблемът произтича от нейните качествени особености.

Първата от тези качествени особености на съвременната миграция е своеобразната й освободеност от „мястото” на пребиваване. Тя е следствие на мобилността в двояк смисъл. От една страна миграцията е проява на подвижността на големи маси хора, привлечени като от магнит от по-добрите условия за живот на Запад. От друга обаче, вече уседнали в новото пространство, тези хора продължават да се ползват от удобните инструменти на съвременната мобилност. Чрез комуникационните технологии и евтиния транспорт те се движат като махало, имат реално и виртуално един непрестанно подвижен живот - „разкрачени” между новото място на живеене и родината. Предишните миграции са били своеобразно физическо преместване от една точка в друга точка на международното пространство. Сегашната миграция не е така еднопосочна: тя съдържа в себе си много подвижност – реална и в още по-голяма степен виртуална – между различните места, в които се вписва живота на имигранта. Затова новите имигранти често са поставени пред трудния въпрос как да бъдат лоялни към тези различни места. Затова трудно пускат корени, трудно намират устои за собствената и за общностната си идентификация.

Ако първата качествена особеност на новата миграция е свободата на имигрантските общности от „мястото” на пребиваване, възможността им да бъдат и „тук”, и „там”, втората качествена особеност на тази миграция е, че тя „произвежда” относително големи мюсюлмански общности в едно светско, либерално общество. Това е огромно предизвикателство и за двете страни – както за мюсюлманите-имигранти, които трябва да се приспособят да живеят в държави, в които ислямът не е религия на мнозинството, така и за „местното” население, социализирано в условията на секуларизирано общество. Животът на западноевропейците изглежда „ужасно шизофренен” в очите на правоверния мюсюлманин, за когото религията е неотделима от политиката, културата и всекидневния живот. Религията е спойката, която прави животът им единен във всичките си прояви. Както отбелязва Д. Камбуров: „Ислямът е вяра, която те иска целия, с все живота ти”. Тези особености на исляма дават основания и карат  имигрантите да се чувстват «качествено други» в секуларизирания европейски свят.

Западноевропеецът пък има друга перспектива: за него присъствието на ислямската общност е заплаха за наследството на Просвещението и за същността на обществото, в което е привикнал да живее.

Трудното, драматично, конфликтно вписване на мюсюлманите-имигранти в западното общество е производно не толкова от числеността им, колкото от особеностите на тяхната религия и най-вече от факта, че произхождат от страни, в които ислямът е религия на мнозинството. Идвайки от друг, коренно различен културен ареал, в който липсват опитът и изпитанията на секуларизацията, тези имигранти носят в себе си своята вяра и производния й манталитет. Светогледно-културният шок при навлизането и живеенето в новата социалност обикновено ги дезориентира, предизвиква комуникативна и ценностна изолираност, генерира чувство за безпомощност. Търсейки противодействие на отчуждението си в този чужд свят, към който се стремят, но за който не са готови или който ги отблъсква, те обикновено се мобилизират като религиозна общност. Ислямът, който е силно емоционална религия, вградила в единство държава, общество и религия, изискваща саможертвеност в името на поддържането на взаимни обвързаности между морал, политика, култура и сакралност, дава основания на имигрантите да се чувстват «качествено други» в секуларизирания европейски свят. Наред с това поне някои от дълбоко вярващите мюсюлмани изпитват не само гнетяща печал, но и известно философско-етическо високомерие, оценявайки западния начин на живот като жизнено «пропадане» поради забравата на Бог.

Същевременно в историческата памет на европейците ислямът присъства по противоречиви начини. Зимел определя «Чужденеца» като странстващият, който е дошъл вчера, за да остане и утре. В тази формулировка присъстват двете измерения на Чужденеца – пространството и времето, пространственото му преместване и споменът на идващия, но същевременно и на приемащите го. Имигрантът заема такова място и получава такова отношение в новото социално пространство, каквото не на последно място му се диктува от тази двойна колективна историческа памет, служеща като значимо фоново съдържание на отношенията. Европа идентифицира в своята историческа памет исляма като «Чуждото» на себе си, което в определени периоди е било в позицията дори на «Врагът» на Европа. Разбира се, реалната история познава не само епизоди на конфронтация, но и на плодотворни взаимодействия. Но при изживяванията на времето от колективната памет най-често отсъстват реалните зигзази на отношенията, които са препокриват с обобщени, понякога и доста мистифицирани представи. Във всекидневието и на равнището на всекидневното съзнание човек не действа, питайки се непрекъснато за истината.

Сред видимите прояви на драмата на вътрешните граници в западноевропейското общество могат да бъдат посочени редица събития от последните няколко години: пораждането на радикален ислямизъм в Европа, сблъсъкът по повод карикатурите на Мохамед и дебатът за допустимостта на «радикални» прояви на женско ислямско облекло в европейското публично пространство.

Краен, макар и рядък акт на драмата на границите е произвеждането на радикален ислямизъм в западноевропейското пространство. Става дума за идеология и поведение, чиито носители се характеризират не само с категорично нежелание за приспособяване, за интегриране, но и с вражда към европейските ценности, включваща готовност за противопоставяне дори с цената на живота. Според френския изследовател О. Роа, един от признатите експерти по проблемите на исляма, основна част от ислямския радикализъм се дължи и е продукт не на исляма сам по себе си, а на „изкоренени" млади хора от второ и трето поколение на мюсюлмански имигранти в Западна Европа. Подобна теза се защитава и от автори като Р. Лайкен и С. Брук. Проучвайки биографично близо 400 терористи, действащи в Западна Европа и САЩ, те установяват, че 87% от тях са имигранти от първо или второ поколение, като 41% са притежавали западни паспорти. Тези изследователи достигат до извода, че макар мнозинството от имигрантите да не са терористи, повечето от терористите са имигранти. Лайкен и Брук, както и О. Роа твърдят, че ислямският радикализъм е предимно с европейски произход. О. Роа обяснява този радикализъм с „детериториализирането" на мюсюлманите, т.е. с пренасянето им в друг свят, който драматизира тяхната мюсюлманска идентичност. Докато живеят в традиционните мюсюлмански общества, те не поставят въпроси „за себе си" - идентичността им идва наготово, не е въпрос на избор. Когато обаче се пренесат в Европа, тяхната идентичност става драматичен проблем. Според О. Роа фундаментализмът „израства върху едно изкореняване: младите радикали са наистина напълно озападнени.  Следвайки това обяснение, става ясно защо главният ресурс на радикалния ислямизъм идва най-вече от второто и третото поколение на европейските имигранти-мюсюлмани. Бащите още не са скъсали с традицията, а децата не са и не желаят да се интегрират. Оказва се, че в рамките на вътрешната граница на исляма с европейската ценностна среда е потенциално заложена възможността да се създадат условия, които могат да предизвикат едни от най-агресивните отрицания на европейското общество.

Драматизмът на вътрешните граници в имиграционно наситената Европа има и друга проява. Все повече започва да се подлага на изпитание една ценност, която принадлежи към ядрото на модерната европейска цивилизованост - свободата на словото. В последните години се случиха няколко неща, които олицетворяват драматичното битие на тази европейска ценност. Сред тях е добре известната конфликтна ситуация през 2006 г., предизвикана от публикуването в датски вестник на карикатури на пророка Мохамед. Към нея трябва да се добавят още няколко по-малко известни, но не по-малко показателни случаи. В Женева е свалена пиесата на Волтер „Мохамед, или фанатизмът". Човекът, комуто принадлежи най-силната формула за свободата на словото и търпимостта, е цензуриран заради страх от реакции на мюсюлмани. Подобна съдба беляза и Берлинската постановка на Моцартовата опера „Идоменей". В режисьорския замисъл Идоменей се осмисля като унищожител на диктатурата на боговете. Режисьорът му е наложил в края на представлението да отсече главите на Исус, Мохамед, Буда и Посейдон, на божествата-диктатори, които са поискали от Идоменей да жертва собственото си дете. Постановката е свалена от афиша, защото щяла да разгневи мюсюлманите с богохулството си. Страхът от възможните последици на една проява на свободата на словото е станал толкова голям, че се е превърнал в мотив за автоцензура.

Тези скандални събития предизвикаха оформирането на две интелектуални становища. Едната позиция е категорична, че цензурата не може да бъде оправдавана под никакъв претекст, защото свободата на словото е фундаментално право и неговото ограничаване би било равно на отказ от наследството на Просвещението. Каквото и да е посланието по своето съдържание и по тона на изказа, то подлежи на ограничения само post factum - от съда, ако подбужда към омраза или призовава за насилие. Другата позиция е, че свободата на словото има своята цена и ако тя е твърде висока, си струва тази свобода да бъде ограничена. Холандският философ на правото Гелийн Молир формулира тази позиция така: „Ако свободата на словото означава, че други права биват нарушавани, то тогава тя трябва да бъде ограничена. Ако изборът е между обществената сигурност и правото на изказ, тогава колективните интереси имат предимство пред личните". Всъщност, въпросът за границите, които словото не бива да престъпва, е само част от същинския въпрос на дебата. В действителност спорът касае по-кардинална тема. Става дума за това, че в едно отворено общество свободата на вероизповеданията предполага и свобода за критика на вероизповеданията. Допускането само на едната свобода е допускане срещу същността на откритото общество.