ИЗБОРЪТ НА КАТАЛУНИЯ

Статия от проф. Лазар Копринаров, публикувана във в. „Дневник“ на 3 октомври 2015 г.

Ориентацията към самостоятелна държава сред значителна част от каталунците се поддържа от един силно развит и с дълбоки корени "културен национализъм". Той има предпоставките си в XIX век, пшше в анализ за портал "Култура" Лазар Копринаров.

Макар че изборите в Каталуния на 27 септември т.г. бяха за регионалния парламент, сепаратистките партии нагнетиха в предизборната кампания внушението, че на резултатите ще се гледа като на плебисцит за отделянето на Каталуния от Испания. Резултатите са известни – при електорална активност над 77% сепаратистките партии (експлозивна смес от една либерална и няколко радикално леви, антисистемни партии и движения) получиха абсолютно мнозинство в каталунския парламент (общо 72 от 135 места), но гласовете за тях бяха по-малко от половината (47,8%)  от гласувалите. Т.е. сепаратистите спечелиха изборите, но не успяха да спечелят плебисцита.

Кой какво ще загуби

Въпреки че не спечелиха плебисцита, сепаратистите не се обезсърчиха: обявиха, че им е даден достатъчно силен мандат да продължат в избраната посока и в рамките на следващите 18 месеца ще подготвят и създадат независимата държава Каталуния. Това означава, че Испания – страната, която в момента е с най-голям икономически растеж в ЕС и на която предстоят през декември парламентарни избори – навлиза в турбулентна зона.

В предизборната кампания испанското правителство и противниците на сепаратизма бяха категорични, че отделянето на Каталуния ще предизвика огромни негативните последици не само за Испания, но най-вече за самата нея. Испания би загубила един от най-високоиндустриализираните райони в страната и в Европа, би се лишила от главната си туристическа дестинация, би загубила огромен културен ресурс и т.н. Но отделянето на Каталуния би означавало автоматичното й напускане на ЕС и еврозоната, би оставило след себе си едно конфликтно, опасно разделено общество, би предизвикало огромни затруднения пред икономиката и международната търговия на бъдещата нова държава, би довело до проблеми в пенсионната система и т.н. Въпреки тези предупреждения, 47,8% от избирателите подкрепиха сепаратистките партии.

Корените на развода между Мадрид и Барселона

Какво мотивира толкова много хора да поискат "развод" с Испания? В политиката много често рационалните съображения попадат под похлупака на емоциите. Каталунците се чувстват несправедливо ощетени от централното правителство, тъй като произвеждат почти една пета (18,8% през 2014 г.) от брутния вътрешен продукт на Испания, но по паритет на покупателната способност са едва на четвърто място сред регионите в страната. Аргументът "те ни крадат" беше в центъра на сепаратистката предизборна кампания.

Другият източник за емоционалното недоволство на много каталунци е убеждението им, че Мадрид се отнасял високомерно и не се вслушвал в исканията за повече самостоятелност на Барселона. Макар че испанската конституция от 1978 г. предоставя на Каталуния високо ниво на самоуправление (изключителни правомощия в областта на образованието, културата, социалната сфера, транспорта, търговията и т.н.), голяма част от каталунците са убедени, че са дискриминирани. Разбира се, основна роля в подклаждането на това чувство за онеправданост има сепаратисткият политически елит, който с отделянето на Каталуния би си гарантирал много по-големи възможности при разпределяне на ресурсите на властта.

Но наред с тези преки фактори, ориентацията към самостоятелна държава сред значителна част от каталунците се поддържа от един силно развит и с дълбоки корени "културен национализъм". Той има предпоставките си в XIX век. Тъкмо оттогава Испания е страна със силни периферни национализми, които се противопоставят на националното единство. Затова редица авторитетни историци и социолози определят Испания като държава с "незавършена, непълна национална конструкция". Така например през 70-те години на миналия век големият испано-американски политолог Хуан Линц писа, че "за всички испанци Испания е държава, за мнозинството тя е държава и нация и за значими малцинства тя е държава, но не е нация". Тъкмо последното разбиране, доведено да крайност, служи за изходна точка на сепаратистичните нагласи в Испания.

Началната и най-обща причина за незавършената национална конструкция на Испания се таи в имперското наследство на тази държава. Испания e първата глобална империя. До XIX век големите империи обикновено не полагат интензивни усилия за постигането на вътрешна културна и политическа хомогенизация. Техните грижи са насочени в по-голяма степен навън, отколкото навътре. В този смисъл Испания не е уникална. Но докато повечето от останалите империи съумяват през XIX в. да вкарат в някаква степен "огромното тяло на империята в тънката кожа на нацията" (Б. Андерсън), Испания търпи неуспех в това начинание.

Крехката или по-скоро неосъществена национализация на Испания през XIX в. е следствие от различната география на икономическата и на политическата власт. Дълго време в тази страна липсва териториален баланс в икономическото й развитие. Известният историк Николас Санчес Алборнос пише, че през XIX в. в Испания е налице една "дуална икономика" – зоните около Барселона и Билбао са белязани от бързо индустриално развитие, докато останалата част на страната е в летаргията на едно изостанало селско стопанство. В този период Мадрид е столица, лишена от авторитета на столичен град. Барселона е с население, колкото е населението на Мадрид. Но каталунският град е по-добре свързан с Париж, отколкото с Мадрид. По същия начин баският Билбао, който е център на металургията и мините, има по това време тесни връзки не с Мадрид, а с Лондон, който е финансовият център на света. През XIX в. политическата власт е в Мадрид, но икономическата – в две периферни локации. Това разминаване между географията на политическата и на икономическата власт е съществена причина Мадрид да не може да се наложи като фактор за постигане на национално единство.

Мадрид по това време е столица, но без престижа на културна столица. Хайме Балмес, един интересен философ и теолог, който e живял известно време в Барселона, после в средата на XIX в. се премества в Мадрид, но често пътува до Париж, пише с голямо пренебрежение за испанската столица: "Град… без собствен живот, който сам по себе си е нищо, ако не е мястото на кралския двор, това е Мадрид – много повече колония на чиновници, отколкото значим град." Елитът на Барселона, посещавайки Мадрид, се е чувствал унизен, че този град е тяхната столица. Но за да се превърне едно население в единна нация, т.е. в жизнеспособно, силно общество, в солидарна и дейна общност, му трябват авторитетите на столицата, които да задават тон на колективния живот, да поставят жалони за националното развитие.

Естествено, снизходителността на каталунците към Мадрид е вече напълно безпочвена. През последните десетилетия Мадрид е столица с престижа на най-големите европейски столици. Но е очевидно, че веднъж оформила се в едно далечно време, тази стара нагласа периодично се разбужда, приемайки най-вече формата на политически сепаратизъм. И става особено активна, когато част от каталунския политически елит я подхранва с концентриран идеологически национализъм.

Изборът на Каталуния: европейски проблем

След като точно преди една година референдумът за независимост на Шотландия не успя, може да се предвиди, че сегашните избори в Каталуния ще послужат като мощен стимул за подновяване и изостряне на сепаратистките искания на баските в Испания, на фламандците в Белгия, на корсиканците и бретонците във Франция, на гражданите на Венето в Италия и т.н. Впрочем, показателен е фактът, че в нощта на изборите в щаба на една от сепаратистките партии можеха да се видят знамената на Шотландия, Квебек и Фландрия. Което означава, че на ЕС, който и без това е претоварен с огромни трудности, ще му се наложи да търси решения на проблеми с безпрецедентен характер.

Затова е разбираема тревогата на Юнкер, Меркел и Камерън, които и преди, и след изборите, ясно заявиха, че евентуалната независимост на Каталуния е контрапродуктивна и неприемлива за Европа. Красноречиви бяха и заявленията на Манюел Валс, роденият в Барселона премиер на Франция. Той каза: "Онова, което отслабва Испания, отслабва и Европа".

В последните десетилетия на европейска територия се е разпаднала по мирен път само една, доста изкуствено създадена и с къса история държава – Чехословакия. Ако се осъществи намерението на сепаратистките партии, Испания би била първата страна с висок жизнен стандарт и с развита демокрация, в която периферийните национализми могат да произведат нова държава в Европа.

Но резултатите от изборите на 27 септември всъщност дават шанс и друга възможност. Мнозинството на тези избори, колкото и да е голямо, не е толкова преобладаващо, че да легитимира надмощието на сепаратистката воля над волята на другата половина на каталунците. Заедно с това обаче то е достатъчно голямо, за да направи неотменим диалога между Мадрид и Барселона. Стига да не е диалог между глухи.

 <http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/10/03/2621161_izborut_na_kataluniia/>